Въпрос: Отскоро се замислих по въпроса, че трябва да започна да работя по изграждането на нова самооценка. Не разбирам как тя се изгражда в детството и защо вие съветвате да я коригираме с нови позитивни утвърждения.

Отговор: Приятелю, ако сте влизали в зала с криви огледала, ще ме разберете много лесно. В тях ние виждаме своя деформиран образ – разкривен, удебелен, кльощав… По същия начин всеки ден влизаме в една сюрреалистична зала, където утвърждаваме себе си чрез огледалата, които другите ни поднасят. На практика разчитаме тези външни отражения да ни кажат какви сме и кои сме.

В детството ние започваме да градим представата за себе си през очите на хората около нас, като си създаваме оригинални стратегии, с които да печелим тяхното одобрение, близост и обич. Само че огледалата, в които виждаме своя образ, всъщност са изкривени от тяхното собствено възпитание – това са нашите „огледални“ родители, учители, връстници. Те не отразяват нас, а онова, което са научени да отразяват. Така още като деца ние се възприемаме чрез изкривената представа на тези криви огледала. След това настройваме своето поведение спрямо този крив образ, изграждайки си собствена броня. Тя е полезна в детството, защото ни е по мярка, но растейки, тя ни става тясна. Първоначалните модели на поведение обаче стават несъзнателни и дълбоко запечатани в онова, което възприемаме като собствения „Аз“. Абсурдното е, че ние се идентифицираме с едно неистинно усещане за себе си, оглеждайки се в някакво прашно и дефектно огледало. Затова са необходими собствените ни позитивни утвърждения, за да изградим свое огледало и в него да можем да видим в каква личност сме се превърнали. И макар да не е сигурно, че там ще видим истината за себе си, важното е то да ни покаже „неистините“, които ни травматизират и ни пречат да вървим напред в съгласие с дълбоката ни същност.

Консултант Татяна ВОСКРЕСЕНСКА