Въпрос: По въпроса за изневярата допълнително искам да попитам следното: ако ти самият си този, който изневерява, какво е допустимо да се сподели с постоянния партньор; къде е границата, при положение че партньорите са си обещали да си казват истината? Има ли неща, които все пак трябва да скрием?

Отговор: Категорично да. Човек не признава всичко дори и пред себе си. Граница на споделяне трябва да има и нейното откриване е тест за интелигентността на всеки от нас. Онова, което би могло да нарани другия, трябва да му бъде казано само ако е абсолютно необходимо.

В човешките отношения не важи принципът за цялата истина и нищо друго. За тях е валиден друг подход, а именно: дозата прави лекарството. Изневярата трябва да бъде повод за профилактика на отношенията, а изговарянето на проблемите да е начало за тяхното решаване. Тук възниква въпросът кога и при какви условия изневеряващият да сподели изневярата? Едно е да го уведомим, че вече си има заместник, друго е да споделим страничните си чувства на по-ранен етап и да потърсим разбиране и подкрепа от него, и то в момент, когато връзката все още може да бъде спасена. Дали обаче признанието наистина е проява на честност, или е по-скоро себедоказване пред половинката и знак за неуважение към чувствата ѝ?! По принцип, когато бракът е доминиран от конфликти, признаването е наказващ шамар, а когато той е преобладаващо спокоен и хармоничен и причините за изневярата са предимно външни (моментно изкушение), тогава признаването е споделяне или вик за помощ.

Консултант Татяна Воскресенска